В утрото
Когато нещо съвестта събуди
и сърцето ускорява своя пулс,
човек усеща как в зори се губи,
шумът на чувствата не чул.
Тогава тъмни сенките говорят
с гласа на спомена, отдавна ням,
блъскана душата в спорове,
се лута в себе си- без храм.
Ръцете търсят допир, но изстиват
сред думите разсипани в нощта,
а мислите, като вятър свиват
на надеждата крехките крила.
И чак когато утрото преглътне
това, което тайно е крещял,
тогава осъзнава- болката е пътят,
по който е обичал… и живял!
© Миночка Митева All rights reserved.
