В утрото на 19.02.1873
Студените вихри бездомни
завихрили облаци сняг,
препускат се бесни и злобни
във шеметен, яростен бяг.
Настръхнал светът се пробужда
във синкав предутринен здрач
и пак се в мъглите забулва,
посърнал във унес и плач.
Развихрени хали метежни
зловещо се кискат, реват.
Кат змийки в пътеките снежни
се гърчат, извиват – пълзят.
Навъсена, шумна, тълпата
потрепва, трепери - гълчи,
печално и тъжно в мъглата
бесилото черно стърчи.
Във утрото ледно-студено
отпреде разгърден стои
героят - над него въжето
люлее се, страшно виси.
И попът молитвено вяло
прошепва в страха си едва:
- Покай се за грешките, чадо,
пред мене и кръста сега.
- Да мреш за България, отче,
е сладка, свещена мечта.
Безволно и хило отроче
на робство и страх е смъртта.
Забравил семейство, любима -
да жертвам живота си мил,
отдавна на род и родина
да служа съм се посветил.
И после увисна обесен,
величествен кат исполин.
Простена, дълбоко потресен,
балкана за свидния син.
И халите вият в полето,
настръхнал светът се е свил,
проклина и плаче небето,
милее - юнака любим...
О, спрете се, вихри проклети,
ти, слънце, отново изгрей!...
Да помним свещени завети
и Левски във нас да живей...
04.02. 2009 г.
© Христо Оджаков All rights reserved.
