В ъгъла на спомена,
пречупен до невъзможност
от болните амбиции
на неистини и измислици,
се промъква
една усмивка,
подпечатила
красивите вечери
на моите преживявания.
Мога да полетя
отново, мога да полетя
в небеса от златнорозов цвят
и да преобърна
света си,
но не се решавам.
Преди време се обрекох
на един затвор сънуван
и отказах да повярвам,
че извън стените
има светлина.
Все още се заключвам сама.
В ъгъла на спомена
една усмивка
все още свети като слънце
и търси някаква искра
в душата ми,
за да лумнат отново пожари.
... страх ме е...
Не искам свобода,
не искам свят от кристални неща.
Студено е така.
Ала оная искра
се пали единствено
от спомена.
От сънищата във затвора.
Наяве има празнота.
И един човек,
умрял без кръст
и право на прераждане.
Все още не посмявам
да го оплача
за "сбогом".
Все още се надявам,
че отново
ще се съживи.
В ъгъла на спомена
една свита болка на кълбо
ми носи страхове.
Прегръщам ги.
И се моля
да не умъртвят и мен.
© Кали Пламенова All rights reserved.
и на мен ми липсваш,горещи преградки.