Вчера
Дока̀то се втора̀чвах дълго в листите,
живота вън кипеше от живеене,
а аз умувах с детското си мислене -
какво не бих посмял като узрея...
Или какво бих сторил за душата си,
да вярва първо в порите на кожата,
а не в копнежа, който без ръка,
е просто фалш предрѐшил невъзможното...
Но аз от плът и кръв съм най-човешка,
(баналното клише за извинение)
и всъщност имам правото на грешка,
с която да клеча̀ за опрощение...
Да вярвам във поне една утопия,
да влизам в дълбините ѝ със взлом,
пронизал с донкихотското си копие -
опашката на своя хилав кон...
И тъй със мойто силно въображение,
заплождало илюзии в колцина,
аз сам посѝнил своите падения,
разбрах, че нямам болки за умиране.
И дълго после в моята представа
ще вдишвам още порива на вятъра,
така издул гърдите ми за слава,
че само с дъх би литнал в необята...
Но този връх на ярката действителност
е тъй недостижимото ми - вчера,
понеже се наложи да съжителства,
с насила заземили се, химери.
Преди да давам гръб на всяко минало,
научих се гледам право в болката,
досущ като по времето на сливане
със девствена и влюбена девойка...
Не знам дали мастилото ще стигне
за всички чернови на мойто щастие,
но щом очи от листите повдигнах -
видях живота колко е прекрасен!
©тихопат.
Данаил Антонов
12.08.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
