Вечеря за тринайсет
Тринадесет души. Със Него начело. Смокиня повяваше хлад.
Стояха, блажени, а аз - на предела на собствения си ад.
Не смеех да гледам в лицето Му бледо, не смеех да вдигна взор.
Тринадесет бяхме. И той ни преведе през огън и чума, и мор.
И вярвах във Него... О, още Му вярвам! Заклех се в Баща Му - ще дам
каквото поиска, каквото Му трябва. Дори да загина сам.
Тринайсет стояхме. Дванайсет мълчаха, гласът Му спокоен бе:
"Един ще е само - един от вас, братя, аз знам, ще ме предаде."
Видях ги - смутени, уплашени, гневни в Сина да се вричат до гроб.
Тогава разбрах - сега съм потребен на своя единствен Бог.
Тогава разбрах, че единствен сред тия ще мога да сторя това,
което поиска... Но после ще гние душата ми в самота,
ще бъда презрян и низвергнат, и мразен, и с гняв ще ме сочат с пръст.
Прокуден, ще бродя - прокълнат и празен, разпънат на моя си кръст.
За Бога, защо аз! С какво го заслужих! Виж Петър, нима той не може...
Погледнах към Него, умислен и тъжен, и сякаш прободе ме нож.
За миг се уплаших. А после усетих в очите Му няма молба.
Той търсеше прошка за туй, че ще сетя омразата на света.
Тогава забравих страха и Му кимнах. Усмихна ми се облекчен.
А после си тръгнах, че мисия имах.
Исус да се предаде.
© Ели All rights reserved.
