Вечно правя каквото не мога
Вечно правя каквото не мога,
посред зима вървя по душа,
посред лято запалвам си огън.
И обичам дори да греша.
С лудостта ми живеем под наем,
до разсъмване често спорим.
Даже кътните зъби си знаем
и сме вечно в побъркан режим,
под приятелски огън, угрози,
от безсъници правим си свят.
Малък принц триста питомни рози
там отглежда и нощем цъфтят.
Сто лисици лукаво се вглеждат,
с десет хода планират напред.
Който мене е кръстил Надежда,
май с ума не е бил много в ред.
И в гледеца на слепи оставам,
резервирам си мястото в рай.
Пиша много – за кумова слава
мен обичат и мразят до край.
И това ще остане от мене,
шепа стихове, песен и смях.
На планета с обратно въртене,
съм любима, каквато не бях...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
