Вечност
Вселената шептеше, че завинаги ще остане.
Светът - че ще побърза и ще се върти безспир.
Завинаги, докато живота ми отмине.
Шептяха ми те и вярвах в тази красива илюзия.
Вярвах и живеех в този сън, в този блян.
Вчера се събудих и видях как времето спира!
Видях как се разпада този Свят и черна дупка поглъща моята Вселена...
Спрях. Срещу вятъра шептях.
От молби загубих глас.
Загубих Света!
Без глас моля се за съня, ала вече няма нощ.
Не чувам шепот.
Губя и губя пак.
Губя те като внезапно изчезваща сянка, губя очите ти в синия простор.
Щом завали в погледа ми, загубеното в капките на дъжда ще потърся!
Полъх повее ли, с вятъра ще полетя надалече.
В спрялото време ще се рея, път ще диря до Вселената.
Безспир. Докато не заспя завинаги!
Шепот. Шепти Вселената. Светът се върти.
Накрая, в синия простор, съм бледа сянка, отразена в капка дъжд.
Вятърът развява Света и Вселената като прах.
© Цветомира Тошева All rights reserved.
