purko59 (Ангел Веселинов)
445 3015
Dec 1, 2009, 12:51 AM

Веднъж 

  Poetry
477 0 6

 

ВЕДНЪЖ

 

 

Беше светъл Божи ден.

 

Маса подредих.

Отидох и набрах цветя

за нея и за мен.

Те пламнаха със свойта светлина

като влюбен стих.

 

Запалих свещи.

Виното разлях.

Ала, когато седнах –

липсваше ми нещо –

никой нямаше отсреща.

Сам останал бях.

 

Взех нейната чаша

в едната ръка,

с другата –

моята вдигнах.

Тихо заплакаха

двете стъкла,

но не радостен звън прозвуча,

а плач гилотинен.

 

И, тъкмо когато посегнах

към острия нож,

блеснал на златния пламък

на свещите,

в този тъжен,

в този жалък разкош

случи се нещо.

 

Някакво бедно момиче,

примряло от глад и от студ

влезе и с болка извика:

„Спрете! Дайте ми ножа,

да си отрежа от хляба Ви тук!”

 

Хиени завиха в очите ми –

зверовете на целия свят.

Ала тихо пристъпи момичето

и на всеки раздаде от тях.

 

После отчупи за себе си

и гмурна ръце във косите ми.

Бяха дълги и бели, като шии на лебеди.

Ще ги запомня. Завинаги.

 

 

 

 

© Ангел Веселинов All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??