Веднъж
ВЕДНЪЖ
Беше светъл Божи ден.
Маса подредих.
Отидох и набрах цветя
за нея и за мен.
Те пламнаха със свойта светлина
като влюбен стих.
Запалих свещи.
Виното разлях.
Ала, когато седнах –
липсваше ми нещо –
никой нямаше отсреща.
Сам останал бях.
Взех нейната чаша
в едната ръка,
с другата –
моята вдигнах.
Тихо заплакаха
двете стъкла,
но не радостен звън прозвуча,
а плач гилотинен.
И, тъкмо когато посегнах
към острия нож,
блеснал на златния пламък
на свещите,
в този тъжен,
в този жалък разкош
случи се нещо.
Някакво бедно момиче,
примряло от глад и от студ
влезе и с болка извика:
„Спрете! Дайте ми ножа,
да си отрежа от хляба Ви тук!”
Хиени завиха в очите ми –
зверовете на целия свят.
Ала тихо пристъпи момичето
и на всеки раздаде от тях.
После отчупи за себе си
и гмурна ръце във косите ми.
Бяха дълги и бели, като шии на лебеди.
Ще ги запомня. Завинаги.
© Ангел Веселинов All rights reserved.
