Вън валеше. Времето съвсем 

не беше топлият, 

мечтан от всички, ден.
"Великолепен!" -

виках с пълен глас.

"Великолепен!" -

за секунда не се спирах 

аз.

Ден като всеки друг,

щастлив бях -

на всекидневието 

напук.

"Този е полудял!"

- отбеляза старица.

"Млъкни, бе глупак!"

- получих плесница.
В трамвая 

не престанах.
"Великолепен!" -

 и без гласни струни

останах.
Хората, озверени 

от моите викове

бяха 

осквернени.
"Как смее тоя идиот 

за великолепност да говори!?
 Не вижда ли, че всеки тук

за хляба си се бори!?

Ние не успяваме

да вържем двата края,

работим до късно в нощта,

със семействата си 

тънем в нищета.

"Или е луд, или е пиян!"

- стигнаха всички

до единодушно заключение,

в миг 

на върховно прозрение.
Някой подхвърли и 

един въпрос:
"Ей, какво му е великолепното на

тоя ден?"
Тогава светът за мен 

внезапно се срина.

Нима за радостта им трябваше

витрина?
 "Моето семейство..." - 

започнах с нескрито 

безпокойство. 

"С времето 

забравих с мили думи

да наричам,

забравих да обичам

и така в 

един брутален момент

колата си срещнах в 

невидим цимент.

Изгубих контрол 

и единствен се спасих.

В удара тежък 

с жена и деца

се простих.

Погребвам ги всяка секунда  

 със стих.

Съдбата жестока наказа ме

да съм без посока.

И понеже тогава бях загрижен,

от ежедневието сиво

обездвижен

и не ценях 

всеки ден с тях,

днес "великолепен" крещя. 

За всеки ден пропилян и неоценен,

в който аз оставах 

заслепен.

А сега назад

да се върна искам,

дете и жена до сърцето 

да притискам. 

Моята прокоба е 
във вечен спомен,  

когато на парите раболепен

не виждах 

деня си великолепен!