Венец
ВЕНЕЦ
И шмугва се подобно видра плажът
край заливите на деня ни потен.
Животът тук с масло гърба ни маже,
като оса там лодчица боботи.
На всяка скука вирусът ужасен
отново първите си жертви взема:
кавга женица вдига на мъжа си,
че скришно бил погледнал чуждоземка.
Студентки крият седем пръста чело
зад книжката с готварските рецепти.
А гларус местен, с врели-некипели,
опипва пулса им и го нацепва.
Но някога, когато вместо бриза,
внезапно вик се сурне край скалите,
ще слезе от небето, както слиза,
уверено поредният спасител.
На пясъка телцето ще остави.
Ще вейне дъх. Без глас ще се сбогува.
Като венец на шията му здрава
ще пари дълго слънчева милувка.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
