Весталка
Тежки калдъръми. Необходени.
Глъхнещ стон на стъпки уморени.
Дебри и усои – непребродени,
дъх на жажда във гърди стаен е...
Устни недолюбени. Целувани
крадешком, по тъмна доба…
Длани недокоснати. Милувани
плахо и потайно. Зла прокоба!
Обич грешна – крита и отричана.
И желана – като първа глътка.
Мъж, омаян от жена обичана.
Стон, стаен във самодивска стъпка…
Спри, Весталке! Не обсебвай нощите!
Не подпалвай с огън този ден!
Не изгаряй в шепоти греховни!
Не обяздвай вятъра стаен…
Че любов, която толкоз пъти
е възкръсвала от пепелта,
слънцето ще призове в съня си,
клада ще направи от цветя…
Наранена и отречена – ще бъде,
обругана и отхвърлена – ще оцелее.
Като дъжд пороен – чиста е,
като камъка вековен – ще живее!
© Йорданка Господинова All rights reserved.
