Виж Мо, как сенките бледнеят
Lycki & Mojsei
Изгря невинна пак Луната
с пътека в спящото море-
навярно казваше: “Добре!”
напомняйки ми за жената
на онзи топъл, морски бряг,
възпряла див и злобен бяг…
Мойсей до Лъки тук полегна
за хорските проблеми глух –
мълчи, гласа му даже аз не чух,
а исках среща да избегна,
защото в новия ни строй
Съдбата искаше да е герой.
А мракът беше полунощен –
Луната гледаше печално
и сякаш всичко бе банално
в покой – на нея пълномощен,
защото, в приливния шум,
Мо събираше тревожен ум.
И Лъки бе тревожна и унила –
в мълчанието много горда,
че в битка с дива орда
на Мо сърцето беше покорила,
а той се готвеше за път далечен,
загледан в небесен – млечен.
-С всяка следваща вълна,
изглеждаща ми тъй нахална,
въздишката ми е прощална
и аз насилие кълна,
защото приливът шумящ,
се сблъсква с трепета любящ.
-С порив в гърдите - млад
събуди в мене ти мечти
и всичко туй така блести,
че искам да забравя този Ад,
но нека нашта красота
да утвърждава доброта!
Каква бе таз ужасна нужда,
която искаше разлъка
и носеше на двама мъка
със сила зла и чужда,
която в гърдите им пълзи,
та бликат горестни сълзи?
-Послушай Лъки, днес Съдбата
за нас създава изпитание,
което носи ни терзание,
но ти за мене си жената
и връзката ни като родна,
пътека дава ни свободна.
Далече някъде в небесата
проблеснаха и огнени зари,
а Мо решение дари –
втъка го той в дървесата
с присъщото си вдъхновение,
видял у Лъки одобрение.
-Това го мислех аз отдавна:
войната е поле с въздишки,
разнищваща любовни нишки
и без основа правна
надига ужасяващ глас
и чезне сладостният час.
-Не мога в нашата душа –
тъй мила и така безбрежна,
в която твойта ласка нежна
друг иска аз да разруша:
да посегна на покоя,
защото си невеста моя.
-Виж Мо, как сенките бледнеят.
отново звуци зазвучаха,
а злите сили онемяха
и първи птици песен пеят
с мелодия тиха, но напевна
във ведрината лека – дневна.
Побягна бързо черна сянка,
а Лъки е така покорна,
защото няма зона спорна
и двамата изпадат в дрямка,
защото с милата невеста
запазиха любовната фиеста.
-Подай ми мила, ти, ръка –
с теб полагаме основи,
защото – двамата сме с теб готови
приятелство да правиме така,
че всяка помежду ни ласка
да смъква користната маска.
И ето я сияйната зора
посреща Цар, но и Царица,
чиято сила на девица
прати в тъмната гора
злото – да започне да редее,
а човекът да се смее.
-Поехме мили, с тебе кръст
да пренесем през бездни хорски срам,
но индивид да няма сам,
бленуващ за възмездие и мъст
и в група от хиени – неизменно
да клати пръст надменно!?
© Валери Рибаров All rights reserved.
ПОЗДРАВИ и от мен 6