Стоя, изправен под звездите,
в кристална нощ, безлунна, тиха
и гледам своята душа в очите,
а мислите в главата ми не стихват.
Защо? Кога? И как?
Се гонят яростно една през друга.
И отговорът липсва пак,
но смисъл няма да се чудя.
Злините, дето съм ги сторил,
животът ми не стига да поправя.
За правда мислех си, че съм се борил,
но всъщност само болката остава.
© Георги Славов All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
