Понякога керемидите се срутват,
коминът спира да дими.
Огнището замряло е и тихо пукат
последните дръвца, въглени дори.
Понякога вратата тъжно скърца,
затръшната от вятър и мъгла,
пропива къщата сега, няма светлина...
Има само спомен, дежурната тъга...
Понякога сами сме между близки хора.
Казват, че обичат ни, но искаме простора...
Понякога изглежда, че край нас е свежо и красиво.
Нещо в нас крещи и се бунтува.
Не можем да забравим онези, другите мечти...
Винаги ще има нещо друго, което ще горчи.
Не можем да сме същите, други сме, нали.
Добре, че е така, за да има
ново слънце, щастлива да е любовта.
© Петя Ченкина All rights reserved.