Виновен...
* * *
Седеше Мама - пушеше цигара...
Сама! Отново, както всеки път,
сълза очите и изгаряше,
а аз бях винаги на път...
Живеех във илюзиите свои -
света голям да покорявам,
умираха мечти с порои,
а аз изправях се и продължавах...
Когато се завръщах в къщи,
тя все ме чакаше - замислена за мене...
А бях все нервен и намръщен...
Какъв глупак бях, Дявол да ме вземе!!!
Посрещаше ме винаги тъй мила,
намерила кураж да се усмихне,
да ме погали, да ми влее сила,
да накара страховете да утихнат...
След туй отново - пак сама
със мислите за мен оставаше,
говореше си с бледата луна,
докато душата и изгаряше...
И когато аз отново заминавах
да търся щастие по чуждите страни
и с младостта си аз не осъзнавах,
че то е тук... във нейните очи...
Така си тръгна и не ме дочака,
колкото да бързах да се върна
и грешките душата ми разплакват -
не успях дори да я прегърна...
Сега я виждам със бохча през рамо -
къташе я за последния си час,
тежка - неразвързана - голяма,
очакваща, да я развържа... аз!...
Животът и премина във очакване,
че някога ще стана по-щастлив,
оглеждах се в очите и разплакани,
щастлива, че съм здрав и жив...
*****************************
Седеше Мама - пушеше цигара...
Сама! Отново, както всеки път,
а пламъчето във очите и догаряше...
Не го видях!!!
Защото бях на път!...
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
