Властелинът на разлагането

Потрошена броня, наранена без причина,
аз трохите си роня с ярост фина.
Ах, ти, всемогъщ свят, скроен от скорошна слана,
прегракна вече моят глас, потопи се в тъмнина.

Изгря слънцето над моята смърт,
раждайки се вече не един път.
Ала червен фенер крещи от очите ми, плачейки за малките деца,
нехаен сутиен издра мечтите ми и отново напуснах аз света.
Счупени "ангелски" рога пробиват дълбоко бездната - свещен,
забучен стоя на висилото, демонически пленен.

Елфически символи изписват се в мен,
пазейки историята от първия ден.
Замразен народ, бълващ огън, към предел предначертан заспива.
Сияещ плод от робство, довел истина горчива.
Зелена ризница мен не ще покрива.