Вместо сбогом
Без да връзвам гердан на троянски оракул
аз предсказвах и този сезон неведнъж:
твоят гръб доста погледи хищни завлякъл
мъкне сянка на облак. Мирише на дъжд.
И съм толкова сам. И от Бог по самотен,
който тъне навярно във звезден разкош.
Есента разпилява край пътя банкноти,
но със тях кой ще купи безоблачна нощ?
Аз не мога, освен да започна на чисто
и съвсем на шега под смълчания свод
да сплета от мъглата ръждиво-сребриста
ръкавички за теб... И любов до живот!
И любов... Но из твоите празни зеници
се спотайват лукаво и зъзнат от студ
неродени децата ни – ято от птици,
дето лесно не сменят въздишка за скут.
Но защо ми е всъщност примирие нямо,
щом не мога да зърна дори и за час
триумфалната арка на твоето рамо,
нито глезена тънък – помръкнал елмаз?!
И понеже на женската милост “не хващам”
ще се кротна, зареян в небесния кър.
А от черепа ми – непомътена чаша –
тост ще вдигне за рожба приятел добър...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
