Погледна ме тя в един изоставен миг,
Отвъд моето сърце и днешний ден не бе вик!
О, Луна , загатнала в алюзия последни песни,

На раздяла безмълвни думи честни!

О, Луна,
Не бе ли любовта наша една струна...
Но само една,
Не ми трябваше повече от една!
Не ща ази симфония во тъга,

Исках да е само една кратка игра!

Имаше я твоята тайна,
Пазеше не със музика и бе след нотата крайна!
Остави ме да свиря сам самин на скъсаната струна,
О, явно твоята тайна се криеше в плачевните усмивки!

Когато минавах покрай небето,
Във сънища и илюзорното полето -
Без птици да го подиграват,
Със звуци, що не са твои и душата не заиграват!
О, минавах и за секунди, уви, подминавах!

Виждах те тамо,
Времето четеше дръзко слово старо!
И до ден днешен провиква се тук-там,
Но само където хоризонта знам!

Всите спомени и струната,
Живеят те със изгряващата дума!
Изгрява все ощ,
Изгрява все ощ...
И никога не залязва,
Поне не ощ...

Твоята безмълвна дума, както споменах,
Нея със стихове кърмях...
'Ил музиката веч сама се свири,

Уви...

Луна, без "о" този път,
Ще прегърна утром кът!
И ще погреба почестно таз струна,
Що бе всъщност една дума -
Тя бе една, сладка на вкус, чума -
Напред,
Дали ведно или поотделно,
Пак има сила навред...
О, как свири тази струна и у време летно!
И у двата случая не страдам аз,
За мен винаги е напред, със емоционален талаз!

Во Луна