Войната на стихиите
Самотна песъчинке, добър ден!
Кой топъл вятър те довя на плажа!?
Сестриците ли търсиш? Тук до мен.
Поспри за малко, нещо да ти кажа...
Хей там. Зад нас, на камъните бели,
прегърнати стояха двама души.
В любовен танц телата бяха сплели,
не чакаха тук нищо да се случи...
Но в миг небето се отвори с трясък
и плисна бистрите си тежки сълзи,
в очите му видях аз страшен блясък,
разтресе плéщи, гръм скала изкърти.
И момъкът, политна след скалата,
девойката ръце протегна да го спре,
стихията... прекърши ú душата.
Едно сърце ли спря да бие... или две?
Дъждът плющеше. Черно бе небето.
На някакъв Амур, как би се дал!?
Захвърли половинката в морето,
на малкият им свят до скоро цял.
Така, хей тук, под камъните бели,
една жена присяда всяко лято...
Тя слуша как вълните зашумели
нашепват думите на момъка чудато.
Самотна песъчинке, с мен постой!
Не си ли чула нещо от вълните?
Сестриците си питай! Без покой,
отиват си годините... и дните.
© Анна Станоева All rights reserved.
