Войводи
Тишина е. Навън са момчетата.
Нейде татко им делника бори.
Малко сприхав. Войвода на четата.
Своенравен. Добър. Непокорен.
Те го слушат. Попиват му думите.
И звучат като малки комити,
щом го няма. Щом хукне по друмите,
та децата му пак да са сити.
Триста грижи стърчат - сиви чучела,
от житейската нива ни плашат.
Но със зъби ръмжим като кучета.
И ги пазим, нали са си наши.
За да има след тях топли хлябове
за момчетата. Връщат се, ето!
Всяко утре със тях ни е Благовец.
Всяко вчера се къта в сърцето.
Някой ден по пътека изронена
ще поемат далеч от дома си.
На баща си от думите спомена
ще захвърлят без свян зад гърба си.
Не момчета, мъже ще са, Господи!
Своенравни. Добри. Непокорни.
И на рамо през кривите мостове
ще ги носят, без дъх, неуморно -
свойте мънички четници румени.
А по пътя, обратно що води,
ще си спомнят на татко си думите.
Ще се върнат в дома си войводи.
И ще носят от топлите хлябове,
изръмжани със нокти и зъби.
Тишината за ден ще е хлабава,
после делника пак ще поръби.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
