Волността ми, с чергарите скита...
Колко пъти с пороища кални
и лъжи озверели - от нямане,
аязмото в душата - сакрално,
заталачихте с тиня и камъни?
Всеки камък до обло огладен,
че сърцето е кремък - от вярата,
от душата ми с болка изваден,
е огнище - да стопли чергарите,
дето бродят безспир, по земята
и по пътища пръскат ми болката...
И калта що ми трови душата
и лекуват ме - толкова, колкото.
И ще рукне вода лековита,
да отмие скръбта, от очите ми.
Волността ми, с чергарите скита...
Изцелени от мерзост, политаме.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
