Вовеки
Облечена във черно и сребристо,
в очите само празнота...
Небето върху теб е чисто,
а сякаш тъжно заваля...
Поглеждам те и въздухът трепери,
студено е, а сякаш си в пожар...
Защо ръцете ти са наранени,
а в тях не носиш ти товар?
Не стига моят глас до тебе,
държа въпросите си в плен...
Дари една частица време
на мен в умиращия ден...
Мълчиш, дори за миг не трепваш.
Не се разсейваш от смеха,
от глъчката, която еква,
от вятъра, раздрал света...
Но чу се писък отдалече,
сълзи от болка и печал...
Обърна се и се усмихна,
потънала във чужда жал...
И с бавни стъпки доближи се,
отпи последната искра.
Животът бавно си отиде,
изгубен някъде в нощта...
Разплаканото време млъкна,
остави те да си сама...
На устните мъртвешки пише:
"Вовеки равни пред смъртта..."
© Йордан Ботев All rights reserved.
