Вратата ми отворена е още...
* * *
Избеляха очите ми от гледане в пустото,
годините потекоха по бедрата ми,
един живот на гребена - в лустрото,
пулсира като вена в ръката ми...
Останала отворена вратата ми
след ехото на стъпките ти в мрака,
приведена пищи душата ми
със пръсти сплетени в косата...
Раздадено на тебе без остатък,
целували сърцето ми разбито,
от устните ти пази отпечатъка
чашата ти с вино недопито...
Все още екне ципът на багажа,
в ушите ми кънтят прощални думи,
които рикошираха в паважа,
а погледът ти сивкав до... куршумено!
Вина със греховете ми се срещат
във мене всичко е... изплакано...
Уж жив съм, а не се се усещам,
очите бели са от чакане...
Вратата ми отворена е още
и в спомена си чувам те да плачеш,
и сякаш никога не свършват нощите
в очакването прага да прекрачиш...
Така си тръгна и не се обърна,
пусна бримки на... покоя,
какво не бих дал пак да те прегърна,
и на колЕне да те моля - да си моя...!
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
