Време за стихове
Потапя свойте сини пръсти здрача
в жаравата на залеза, където
едно небе поиска да заплаче
и скри очи на мрака в кадифето.
Луната, като резенче от дюля
с една звезда свенлива си бърбори.
Усмихва се до край, като през юли.
А вятърът с намусен облак спори.
Ноща потайно, тихо и на пръсти
минава между къщите. Обаче
я заслепяват лампи, погледите скръстили.
А на небето още му се плаче.
В такова време мисълите въздишат.
На покрива присядат. В тъмнината.
Спотайват се. Два нежни стиха пишат,
подслушвайки луната и звездата.
А после стават капки и валят
с тъга несподелена във сърцето.
И уморени, в полунощ като заспят,
само останало, разплаква се небето.
© Деа All rights reserved.
