Времето
Като пясък, изтичащ през шепите,
се стопяваш, родено в прибоя.
Няма спиране. Няма известие,
няма истина - моя и твоя...
Няма никаква диря по пясъка,
няма призив на чайка самотен.
Ти се раждаш самотно и някак си
се стопяваш - без стон и без вопъл.
И родено в зората на нищото,
точно Там ще изчезнеш навярно.
Да те спра и да мога - не искам.
Искам само едно – да се справя.
И сред всичките тези неволи
само стъпките ми по плажа
се разхождат – нахални и голи,
искат някак да те накажат...
Те не знаят навярно, прости им.
Остави ги да бъдат крилати.
Само миг да се чувстват всесилни.
После аз ще им плащам цената...
© Теодора Симеонова All rights reserved.
