Времето
Като пясък, изтичащ през шепите,
се стопяваш, родено в прибоя.
Няма спиране. Няма известие,
няма истина - моя и твоя...
Няма никаква диря по пясъка,
няма призив на чайка самотен.
Ти се раждаш самотно и някак си
се стопяваш - без стон и без вопъл.
И родено в зората на нищото,
точно Там ще изчезнеш навярно.
Да те спра и да мога - не искам.
Искам само едно – да се справя.
И сред всичките тези неволи
само стъпките ми по плажа
се разхождат – нахални и голи,
искат някак да те накажат...
Те не знаят навярно, прости им.
Остави ги да бъдат крилати.
Само миг да се чувстват всесилни.
После аз ще им плащам цената...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодора Симеонова Всички права запазени
