Нахлузил ниско до очите каскета,

по риза или балтон според сезона

всяка сутрин по тъмно излизаше,

преди още трамваите да потеглят,

по пътя спираше за кафе и вестник,

който той никога така и не прочете,

накуцвайки от умора, все вървеше,

трябваше, беше длъжен да върви,

все някога някъде ще я настигне,

вече десет чифта обувки изтърка

откакто тя излезе и не се завърна,

дори бурите не можеха да го спрат,

прибираше се за да поспи вечер,

пържеше яйца, от които две за нея,

ако през нощта тя все пак се върне,

които сутрин винаги изхвърляше

и пак куцукайки вървеше, вървеше,

все някъде, някога ще я настигне,

пък може би дори ще я пресрещне,

мислеха го за луд, а той се чудеше,

не знаят ли те, че земята е кръгла

и вървейки в една и съща посока,

все някога душите ще се срещнат

и той не спираше, напред вървеше,

трябваше да я стигне, дори отвъд,

как е изглеждала, не се сещаше,

надяваше се, тя да го разпознае,

затова той вървеше по същия път,

молеше се любовта да го забележи

и всичко пак да си е по старому.

© Паулина Недялкова