Все по-категорично падат

                          на истините сенките в косите

                          и все по-трудно ги измивам –

                          сивеещи и присмехулни.

                          В неумолимите утра

                          понасям трудно светлината

                          и негримираните ми очи

                          остават все по-дълго празни...

                          И все по-често се препъвам

                          във хвърлена от някой дума –

                          боли като порезна рана,

                          посипана със сол от вятъра.

                         И все по-близка ми е болката

                         от предизвестените раздели,

                         и все по-малко искам да живея

                         във този паралелен свят,

                                         където вече няма нищо мое,

                                         освен един разлистен розов храст!