Все сънувам морета
Пак към заник е тръгнало слънцето,
да се сгуши зад хълма от сънища,
и отново се багри във алено,
премълчало трънливите пътища.
Дращи здрачът стъклата невидим,
а сълзите, отдавна изплакани,
не се нижат като дим през комин,
от безгласна любов онемели са.
Но ще дойде от изтока изгревът,
да развее лъчите си празнично
и да плисне със клетвена вярност
светлината си в чакано утро.
Ще политнат крилата с надеждата,
че светът не е толкова лош,
че се топли във пазвата вярата,
разцъфтяла в небе, като в кош.
В който спи Любовта своя сън
и сънува морета от пътища.
Стъпка обич отвътре-навън
и със вятъра южен флиртува.
Може би Тя е влюбен делфин,
сред вълните подскача на воля.
Тя за двама е свят, но един,
в който всичко от обич се дава.
Затова все сънувам морета
и откривам се там сред вълните,
и с соления вкус на сълзите
се събуждам и диря лъчите.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
