Всеки път

България събуди се без мен,
а Англия заплака, че отивам.
Това е от един и същи ден
който не мирише на щастливост.

Думите са пепел. Всъщност само
спомени прилепват по сърцето.
Сълзите капят тежки като чанове,
а ехото им във очите свети.

Надеждата, че скоро ще се върна
и пак ще видя своят роден град,
че скоро мама пак ще ме прегърне,
ме прави птица в пъплещия свят.

Смених си химикала със рулетка,
вместо с ума, работя със ръце
в костюм - светлоотразителна жилетка,
но слава Му, със същото сърце.

Часовникът тиктака към България
и мисълта нататък все лети.
Това е цикъл и се преповтаря,
но все по-остро всеки път боли.