Нито шепот, нито гънка небе,
нито малък светлик да уталожи нощта
не проблясва, а аз седя
на върха на последната капка
от инфектирания дъжд
и събличам тягостната рокля от плач,
и изгарям, въпреки вледенените пръсти.
Помниш ли – бял беше светът преди да угасне,
с разцъфнали ветрове,
засадени по пътищата.
Кръв не ми остана да те чакам
и да забождам думи по скалите,
вместо сърцето си.
Разпиляха се ръждиви птиците,
после слънцето падна като тихичък въглен
с прекършен гръбнак.
Оттогава изгряват само измислените ми сълзи
и закърпения мрак,
но ти не бързай по руините да тичаш,
не се втурвай по древното лице на земята
да ме търсиш –
раните ми заздравяха,
но очите ми ги няма.
Дали ще те позная и без тях?
Студено е в сърцето ми,
студено и зловещо пусто
като кошмар на ескимос,
побъркан от нелепите появи
на китове и мъртви Аурори.
Тъй дълго чаках на брега
и слушах всички ветрове,
но нямаше комета във небето
и пролет не настъпи в мен.
Опалени са ръбестите краища
на всичките ми неподвижни мисли
сред невъобразимите пожарища
на този и предишните ми грозни,
така пречупени в зеленината си животи,
еднички пръстите ми продължават
във мрака да пълзят към теб
да търсят и да страдат от
обичта на твоето докосване...
© Marielli De Sing All rights reserved.