Всички неща, които исках да ти кажа

Нямам вече нито муза,

нямам и желание

да пиша в рими думи

и послания.

Имам нужда само

да излея върху листа бял

всички чувства и мечтания,

в душата си които съм събрал

и, които

превърнаха сърцето ми в разбито

късче лед – кърваво и свито

и оставиха на мойто рамо

спомени и мъка само.

Знам, знам... Не ме упреквай...

Знам, изкарвам си го на горкия лист -

всичките неща,

които исках да ти кажа!

За нищо той не е виновен,

че от бял

и чист

да го превръщам цял

във взрив мисловен -

сив,

от мойте спомени отровен

и горчив.

Във този ден дъждовен

питам се – не мога сам да отговоря:

помниш ли когато

беше късно лято, беше късно лято...

Викнах те и тръгна ти след мен

на сляпо.

Под красиво звездно ято

легнах на асфалта, легна ти до мен,

обърнах се към теб,

понечих аз -

крадец проклет,

целувка да открадна,

а ти се дръпна плахо.

Помниш ли, когато

казах, че желая те в живота свой,

а ти отблъсна всички мои опити безброй?

Помниш ли, когато

влязох ти в ума

и без покана,

и без срам

останах там, останах там?

Превърнах тишината сам

в шума

на вътрешния глас,

говорещ ти в съня

и шепнещ ти да вярваш в нас.

Помниш ли и първата целувка?

Беше кратка -

беше все едно на лунен лъч милувка

върху роса, разлята рано сутрин

на спяща,

ледена и пуста

детска площадка.

Беше загадка,

но на твоите устни

пламък за дълго разпали

и като горящ отпечатък

не спря тя да пари, не спря тя да пари...

Помниш ли, когато

непоканен влязох в твоя дом

като престъпник търсещ злато,

но злато – не,

а обич търсех аз от теб

и като пияница, напил се с ром,

но не от ром, а от любов пиян,

се озовах във гардероба сврян?

Забавно, знам –

да вляза мълчешком

и с червена роза във ръка

да чакам там –

в онази тъмнина!

И от страх да не бъда аз видян

дишах тежко,

а в ума ми – блян

от любовта ти как ще бъда аз огрян

и сърцето ми младежко

биеше лудо – гардероба тресеше!

А отровен бръшлян

по сърцето ми оплел се е сега

и тръните на тази роза

дерат отвътре вените с кръвта.

Сърцето мое – болна диагноза!

Имаш ли лекарство за това?

Нямаш, нали?

Боли,

когато спомням си!

Само спомени останаха,

отпечатани на пепелта

в руините на онзи замък,

който беше любовта.

А теб боли ли те?

Не?! Сърце от камък?

От това боли ме мен

най-много...

А спомняш ли си ти,

когато каза ми за първи път, че ме обичаш?

Помисли ли тогава на какво ме ти обричаш?

Помниш ли, когато

каза, че, ако с мен не ще да остарееш,

със никой друг през сетните си дни не искаш да се смееш?

Помниш ли, когато каза,

че живота си без мен

няма как да си представиш?

И знаеш ли какво е ден

и нощ

сърцето си да мачкаш и да давиш?

Виждаш ли една огромна площ,

щом погледнеш ми в очите?

Те са огледало,

отразяващо душата.

Площ огромна, а над нея – буря сивоопашата,

всяла разрушение,

което е създало

свят

без цвят

и без копнение.

Няма и дървета, няма и листата.

Видение!

Само сива пустош

в мрачно оперение,

пуснала пипало

черно

от земята

до небето безмерно.

Но има ли значение

сега това послание,

след като сърцето ти

във лед сковано е?