Всяка сутрин в ранен час
Бяла гълъбица в утринния час
каца на перваза и отварям аз.
Слагам й трошици, сипвам й зрънца -
мойта хубавица тропка със крачка.
Идва всяка сутрин - само в ранен час,
знае - щом почука, ще отворя аз.
Няма нищо странно в нашата игра –
аз съм си самичък, тя си е сама.
Но веднъж, за жалост, тя не се яви.
Тъй денят отмина, слънцето се скри.
Разтревожен, чаках рано сутринта,
тя да ми почука да й дам зрънца...
Пукна се зората и дойде деня,
грейна небосводът в мека светлина.
Горе във небето, в слънчевия ден,
гледах със възхита, гледах запленен:
Мойта гълъбица с нейния любим
гукаха - творяха нов любовен химн!...
Гледах я със обич, малко натъжен,
знаех – ще ми липсва в утрешния ден...
Тъжен, на стъклото аз опрях чело,
влюбената птица махна ми с крило...
Всяка сутрин рано слагах пак зрънца,
повече обаче тя не долетя!...
Опустя первазът, тъжно е сега...
Няма кой да тропка пъргаво с крачка...
Само от небето в тих и слънчев ден
гукане любовно стига пак до мен!...
© Роберт All rights reserved.
)
