Всъщност...
Отново без думи пред празния лист,
изгубил и болката, пълен с въпроси,
зяпам листа си, оставащ си чист
и немея зад мисли с звънливи откоси.
И всичко е хаос и просто боли,
къде се намирам, изтласкан от Пътя?
Какво са небето земята и ти?
Аз съм... играчка, на пода се лутам...
Всички деца сме, от люлките плачем
за своите майки, прегръщащи нежно.
А после... заспиваме, в сънища крачим
сред болка... студено и топло... безбрежно.
...
ВСЪЩНОСТ...
Хич не ни пука какво е животът,
има ли смисъл... какво е оттатък...
Въпросът, край който всички се мотат:
"Защо ни е болка в живота тъй кратък?"
... а всичко започва и
свършва с отверстие
и остър издатък...
© Йордан Серафимов All rights reserved.
