Второто завръщане на Одисей
...И още плава дървеният кораб в синьото,
и още скърцат тежките весла край мене,
но в борда плискат не вълни – плющят годините,
а гребените им горчат.
И са солени!
Тъй дълго вече трае моето завръщане,
солта разяжда кожата, до кръв протрита,
звездите горе не показват път към къщи
и е безмилостна към мене Амфитрита.
Морето на отминалите дни е тъй дълбоко,
а бреговете му – далечни и скалисти.
Къде е моят търсен бряг, в каква посока?
Къде е пристанът?
Не знам!
Но пак ме чакат нейде там, в мъглите,
сирените – жените полуптици-полухора –
на оня остров с бели кости по скалите,
сред потрошените отломъци на кораби.
На мъдростта размекнатия восък ще налея
в ушите на гребците – да си глух е лесно.
А мен за мачтата вържете!
Но дали ще пеят
за мен сирените вълшебните си песни?
Тогава пяха!
Млад бях, силен, още скитах
при нимфите, по дирята на ветровете.
Сега солта на времето сребри косите ми
и бие другояч в гърдите ми сърцето.
Дали сега ще пеят пак сирените за мене,
дали ръце едничка ще протегне да ме вземе,
или безмълвни, безразлични и с презрение
ще ме изпратят в празни погледи и с устни неми?
Ако запеят... не – една ако запее само,
готова с лилийните си ръце да ме прегръща –
гребете устремно!
Гребете, не поглеждайте през рамо!
Все още, значи, има смисъл да се връщам...
© Валентин Чернев All rights reserved.
