Вятърко, вятърко
Вятърко, вятърко, срещна ли селото -
моята ранна и първа любов,
пареща още под бръчките челото,
чиста и свята като благослов.
Ти със априлския повей донесе ми
бялата къща, извисила бой,
дъх на разцъфнали клонки, примесени
с меко жужене на пчелния рой.
Както медът им по питите в кошера
в моето детство дъхти аромат.
Баба ми сутрин на масата носеше
мляко горещо и ръжен комат.
Цял ден на воля кръстосвах баирите
метнал на рамото дрянов кривак
и по звънците в стада на пастирите,
стигах до техния сенчест бивак.
Щом край огнището вечер се скупчехме
дядо ми приказки ще зареди.
С пукот на съчките думите дупчеха
трайно в душите ни ярки следи.
Вятърко, вятърко, минал през селото,
порив от детството носиш ми ти!
Виждаш ли как е сега запустело то? -
спомен е само и светли мечти.
© Иван Христов All rights reserved.
