Вятърът
Не спира вятърът да духа
от раждането ми до днес.
Съдбата ми обдухва суха
и гони ми дори гарез.
Понякога подухва леко
и гали ме, като с перце.
И в мислите ми надалеко
ме носи сякаш на ръце.
И кара ме да си подтичвам,
когато е попътен – в гръб.
Тогава с радост се затичвам
и се разлиствам, като дъб.
Когато духа пък насреща,
дори ми спира и дъхът.
Със мъка тялото го среща
и удвоява ми страхът.
Когато духа пък странично
и шиба слабите ребра,
гърба обръщам му тактично
и да го лъжа със игра.
Непоносим ми става даже,
когато в буря порасте.
Той сякаш иска да откаже
и всяко живо да расте.
Търкаля бурени и тръне...
Затрупва чистия ми път.
Душата ми от страх се гъне
и чака своя божи съд.
Така в цикличност се люлея
на вятър топъл и студен.
Такъв живота ще живея
и до последния си ден.
© Никола Апостолов All rights reserved.
