Вятърът
Само утрото вече те помни,
как разлистваш посети с надежди градини.
Сънища с болката скитат сиротни –
недочакали пролет, изплакани зими.
Тишината е пропаст. Стъпил съм в края.
Думите падат… или са високо.
Мога ли разперил ръце… и как да позная
има ли Вятърът твоя посока…
Тънка искрица ме учи да ходя,
само „по равното”, още е рано,
към хълма следите ти водят, ...