Вятърът
Вятърът
Само утрото вече те помни,
как разлистваш посети с надежди градини.
Сънища с болката скитат сиротни –
недочакали пролет, изплакани зими.
Тишината е пропаст. Стъпил съм в края.
Думите падат… или са високо.
Мога ли разперил ръце… и как да позная
има ли Вятърът твоя посока…
Тънка искрица ме учи да ходя,
само „по равното”, още е рано,
към хълма следите ти водят,
по-силно заудря под лявото рамо.
С малки стъпки, крилете ми пречат,
те са за Утре… и Бога,
вече не питам, целувам… за среща,
идва ли Вятърът в твоя посока…
Листите бели…самотни следи.
Тихо…не дишат без думи.
Твоите рими докосват… сълзи
или е Вятърът… скрит помежду ни.
© Петър Трифонов All rights reserved.
