ВЪЛЧА ПЕСЕН

Когато Бог раздавал е акъл
със кофата – на фауна и флора,
навярно е помислил, че съм вълк? –
сред седем милиарда живи хора.

Захвърлил ме е, както в пущинак
с чувалчето си някой хвърля коте.
И днес живея – пълен смотаняк! –
на всичкото отгоре тъй самотен.

Бог сигурно е малко сляп и глух? –
и – може би си мисли, че съм кофти.
Но в мен – вълка! – живее страшен дух
и нивга тоя дух не ме изпофти.

Дори да ви изглеждам идиот,
ще вия в отеснели вълчи доби,
че в този скапан наш проклет живот! –
светът е дом за песен и за обич.

Ще хлътна в галактическия мрак –
една коричка хлебец ми е паят.
И аз съм като всички вас! – добряк,
огънал врат пред портите на Рая.

Завързал очилата си със тел,
на листа бял редя ви думи прости.
И затова вратът ми е дебел! –
аз, всъщност, глозгам думите до кости.

Тъй не разбрах защо бях тук дошъл?
Самин дойдох – и сам ще се изпратя.
Но вярвам, с риск да пукна като вълк! –
че хората край мен ще бъдат братя.