Вълчице моя
Обичам света през сребърен водопад.
Твоите коси по мене се стичат.
В трепет ме хвърля познат аромат.
Привлича и дразни малко езиче.
С пръсти ме галиш, а носиш пожар.
Краката с крака в ръченица се гонят.
Детелина под нас излива нектар
и само добавя масло във огъня.
Ездачко моя, пришпори по-силно!
Захапваш устни и взривът е близко!
Ехти в ушите вик за още по-обилно
и уж летим, а толкова сме ниски.
Измъчваме се, дишаме, сумтим.
Побъркани, телата ни се сплитат.
Белег по плешката, а от косите - дим,
и с изгрева мечтите ни отлитат.
Не сме и хора в този миг, дори.
Вълчица с вълк озъбено се хапят.
Във вой и писък щом страстта ръмжи,
първична обич и от козината капе.
И заедно ще стигнем небеса...
И морно е отпусната душата...
Вълчице моя, сребриста красота,
ела, ела! Заспи ми на ръката...
© Красимир Дяков All rights reserved.
