Вълнѝ и зарчета звънят
Обичам аз да ходим на море,
но не за да показвам кълки голи.
Учуден си? Защо – ще разбереш,
човече ти, и без да си ме молил.
Стоях до късна доба снощи аз
офертите из интернет да гледам.
Безсънието във среднощен час
не ме събаря, щом са важни целите.
Намерих си промоцийка добра –
заплащаш три, а ползваш три нощувки.
Поисках само аз да разбера
дали не е с изтекъл срок. Обувки
на бос крак сложих – бързах сутринта
парите да внеса чрез Изипей-то.
Последен ден на работа – мечта!
Багажа стегнах, а нощес късметът
ще ни качи с мъжа ми в автобус –
така си мислех, но това не стана.
В леглото ни, съблечен дибидюс,
законният ми делта вирус хвана.
Натъпках го с илач да не личи
и с ден един отложихме морето.
Пребелваше за ужас мой очи,
но надвечер Игнат се осефери.
Извиках бързо евтино такси,
дори бакшиш оставих на шофьора.
Той чантите извади и мерси
ми каза, че не беше се озорил.
Презаверих билетите. Игнат,
на рамо сложил плажните чадъри,
усмихваше се благо, без инат
и нямах вече никакви кахъри.
Качихме се, затворих аз очи,
от маската ли – лесно съм заспала.
Че возят ме – изобщо не личи.
Чудесен превозвач си бях избрала.
Хазяйката не ме хареса - знам,
но хвърли нежен поглед на Игнатчо.
Побързах аз лекарства да му дам,
преди от гърлобол да се оплаче.
Две кифлички му купих със айрян,
а аз останах гладна – да съм слаба,
че някой хубавец, във мене взрян,
да не познае, че съм вече баба.
Гъмжеше плажът. Този щур народ
нима от ковид хич не се страхува?
Смелчак ли е или пък идиот?
(Защо ли, всъщност, туй да ме вълнува?)
Игнат оставих на шезлонга сам
да си напича хремата без маска.
Но скоро чух аз глас: – Шерше ла фам?
Бе почнал да ме търси. Като сраснат
е с мен - не можем ний един без друг.
Помахах му с ръка, та да ме види.
Късмет извадих с моя мил съпруг
(Не се учудвай и не ми завиждай!)
Водата бе студена за Игнат,
не биваше на риск да го подлагам.
Загърнах се със плажния халат
и таблата (в багажа все я слагам!)
извадих, да играем даже тук,
тъй както вкъщи правим ежедневно.
Намести се удобно той без звук,
погледна ме, но мило или гневно,
признавам – не можах да разбера.
С познатата закана хвърли зара.
Започна той любимата игра,
а в мене бе събуден вече звяра.
На всеки чифт започвах да ръмжа
и хода му не исках да признавам.
Не можех с разум да въоръжа
емоцията. А да се предавам
не беше включено във моя стил.
Избухвах често аз и без причина.
И не разбрах как станах за резил
на хората край нас. Тогава мина
едно любезно старче и се спря.
Дори глава наведе под чадъра.
В играта ни разбиращо се взря,
а после каза весело и мъдро:
– Забравихте ли, че сте на море?
Ще отрезви то смешните ви страсти.
И караниците ви така ще спре,
а после почерпи жена си с паста!
Усмихнат хлопна таблата Игнат,
помогна ми да съблека халата –
на жестове мъжът ми е богат
и знае как ухажва се жената.
Морето във прегръдка ни пое,
вълните си като ръце разтвори.
До края на деня, аз знам, поне,
че таблата си няма да отворим.
© Мария Панайотова All rights reserved.
