На хубаво е! - казват. Но събирам
след счупеното всичките парчета.
В ухото на надеждата провирам
опашката на хищнически не-та.
Бродирам на деня си канавата
с въздишки, многоточия и рими.
На гоблена лицето ще пресмятат,
когато вече няма да ме има.
Сега от звън на счупено се стряскам
и цялостта изграждам упорито.
Но въздухът понякога е тесен.
Звучи като въпрос на непопитан.