Вървя подир небесния светлик
ВЪРВЯ ПОДИР НЕБЕСНИЯ СВЕТЛИК
... щом вятърът засвири на дудук през листопада – жълта пашпалига,
в изкъртения дънер – гнил чурук, светулките прощално ми намигат,
и – щом се просне първата слана – фъндъци вълна, свлечена от хурка,
и с поглед благ сподири ме сърна, и таралеж след миг ми изтопурка,
в стърнищата денят ли ме отвя, търкулнат трън в едно валмо бодили? –
и аз ли? – в сиротинките-нивя – сял вятър! – жънах цял живот осили,
прощалните ми радости са кът! – не скътах нито злато, нито сърма,
и ще си грохна някой ден на път, душа протегнал, за да ви прегърна,
вървя подир небесния светлик към зимата – по туфи мъх и лишей...
И благославям всеки светъл миг, що Бог ми го изпраща, за да дишам.
© Валери Станков All rights reserved.
