Във въздишката на слънцето
Във въздишката
на слънцето
нагласи се,
важно,
оркестърът
и засвири
любовно,
да приветства
нощта...
Изплува
танцувално
луната
зад розите,
разпусна
косите си
и приласка,
триумфално
земята
с лъчи...
Там, под
смокините,
бяхме
аз и ти...
И погали ме,
помниш ли,
плахо,
само
с очи,
и докосна ме
нежно
със устни
и от сълзите ми
жадно
отпи,
и сгуших се
тихо,
птиче,
в топли
любящи
гърди..
Бяхме,
любими,
само
аз и ти...
Танцуваха
над нас
валс
звезди...
И трепна
нощта,
и сякаш
времето,
онемяло,
замря...
Само
оркестърът
свиреше,
любими,
неспирно,
своята
музика
любовна
във лятната
тишина...
Въздишка
отронена
на крехки
криле
пеперуда,
сватовница,
кротко
пое
и понесе я,
влюбена,
до своето
сърце,
на
най-красивото
цвете
в зори
да я
поднесе...
Пак сме
там
аз и ти,
както
тогава,
помниш ли?
И пак
свирят,
нежно,
песни
любовни,
щурци
под въздишката
на слънцето
свили
своите
трепети...
Свирят те,
чуваш ли,
за най-красивите
посивели
коси...
на С.
© Диа-непокорна All rights reserved.
