Въздишка

При залез погледна полето. 

Отдавна не бе идвал насам. 

Приседна до дървото, което

слънцето обхвана във плам.

Запламтяха морните клони. 

Позлатиха се летни листа. 

Само веднъж се отрони въздишка

от човека седнал в пръстта.

Но остана сухо лицето. 

В очите стопи се сълза. 

Горе гори, изпепели се небето. 

А полето покри се с тъма.