Възли
Години вече
нанизи редя.
върхарите преплитам
с низините.
А в лоното ми
на жена
се връзват възли
и ме викат.
Разплитай ни
разплитай ни
безкрай .
Край няма
докато сме от коприна,
дори да се изплъзваме
комай
сме твойте възли,
само твойте,
и поливай
обилно ръбчетата
със сълзи
във бистро ранно утро помъдрели.
И с нежни пръсти
ни оневини
че още сме разпътни
и несмели.
Ще се развържем някой ден
помни.
Ще те помилваме
и окрилени,
ще те дариме със мечти
в реалностите
изпълними!
© Силвия Андреева All rights reserved.
