Възможно е, може би
Когато ми намигна вятърът
и станахме за миг приятели,
усетих, че крилата е душата ми,
а с него сме наивници - мечтатели.
И хукнахме да търсиме момичета,
нахално им надничахме под роклите,
по улиците дълго тичахме,
а слънцето се плезеше от локвите.
Подсвиркваха свалячи - косове,
а славеят изчуруликваше
засукани любовни трели.
Присядахме на някой покрив,
на пръсти се протягаше брезата,
улавяше кълбета облаци,
преплиташе ги в синевата
и ги превръщаше в дантели.
Кажи, възможно ли е от намигване,
да стане нещо, като чудо,
да виждам не това, което виждат другите
и безпричинно да обичам лудо?
© Георги Стоянов All rights reserved.
