Възмущение
Възмущение
Ветрец отнякъде задуха,
доведе в селото нощта,
а аз отидох на боклука –
да фърля некои неща.
Табела някой там поставил
със страшна сила да виси,
ма тъй умело я съставил,
че мигом тя ма усъмни.
"Боклуци тук да са ни слагат!" –
забрана строга, с послеслов –
"Пристъпилите шъ съ дават
на съд, без никаква любов!"
Че как на съд ще да ме дават
без никво чувство за вина?
И само те да заблистяват,
пък ний да тънеме в л**на...?
Такава мъка ма настигна,
че нещо в мене са стъжни,
вълна огромна са надигна –
притисна моите гърди.
Къде боклука да изфърля? –
попитах себе си тогаз...
Кого във село да навървя?
Какво се случи с моя глас?
Нали възторжено гласувах –
да няма повече тегло,
тогава никой не напсувах,
макар че – имаше кого...
Със ярост дива във сърцето
подготвих са – готов за бой.
Това ли мен ми е селцето? –
нададох див и страшен вой...
Законът, бил съм нарушавал –
че той за мен е непознат,
какво вземàл ми`й, кво ми`й давал,
напрайл ли мъ е по-богат?
Дойде ли някой да ма пита
какво отвътре ми`й – на мен,
дали от болест страховита
ш`съм някогаш освободен...?
От що душата ми се зори,
на мен полага ли се лек?
Кога и кой шъ отговори –
прасè ли съм или човек?
Ша ида право в селсъвета,
пред кметството да възразя,
че туй е пладнешка вендета –
терор над моята душа.
И... à да видя ги тогава,
ще смеят ли да отрекат,
че никой ма не уважава,
за всичко мене все винят?
Зад бели, зидани дувари
на парцелиран интерес,
живот живуркат тия твари,
а ние всички сме във стрес.
Боклукът... даже го запалих,
ей тъй – да свети във нощта!
Светилник в мрака го направих
и подарих си радостта.
© Росен Гъдев All rights reserved.
