За да ми върне красотата

Където е живяла любовта,

бездомна и самотна, тъжна,

останала е само тишина,

на времето е неподвластна.

И аз сънувам стъпките ѝ тук,

а те са толкова далечни

и нито светлина, и нито звук

докосват чувствата безкрайни.

Самотен, дълго споменът кръжи,

нощта се спуска закъсняла

и плачат звуци, гаснещи звезди

и  вечерта е нереална.

И идва пак ефирна любовта,

за да прогони тъмнината,

и носи ми отново светлина,

за да ми върне красотата.

                Мария Мустакерска