За да се роди
Вървя край старата къща
на смълчаните спомени
в дистанцията на онова мъртво отчуждение,
с което се опитвам да прикрия
притаеното вълнение,
което сякаш е потопило съзнанието
в мъглата на сладостното опиянение,
съпътстващо завръщането на всяка отминала болка.
Зад маската на гордото безразличие
крия товара на горчилките
през отминалото време,
болката притихва с пречупените криле
на отлетелите дни и нощи,
а времето е сетната утеха,
раздялата е стара
като отлежало вино,
вкусна, но семпло оцветена
с дъха на съжалението
за едно несбъднато "ако
не бяхме се разминали"...
Всъщност не съжалявам.
Защото денят напира
с устрема на полетяла птица,
днешното сега,
изпълнено с темпераментното съвместяване
на напористите вълни
от мъжки гняв и великодушие
и разливащата се лава
на нежната женска упоритост.
Сблъсъкът е взрив,
анихилация
на материя и антиматерия.
И се ражда любовта.
© Димитър Станчев All rights reserved.
